„Кари, Кари, ти къде беше и как стоя, докато свиреха сирените? Ние бяхме ей така ...” – с бесни викове ме посрещат децата от един първи клас на едно софийско училище и се строяват в редица с прибрани крака и наведени глави... „Нали така трябва? А от момчетата само Явор стоеше послушен, другите с вирнати крака и ... Кари, а пък М. се смееше и си чешеше крака. ”, продължават едно през друго те....
Представих си М. в сцена подобна на тази в „Господин за един ден” и на мен ми стана смешно. Хем ми е смешно, защото ентусиазмът им на 8 години е възхитителен, хем ме хваща яд. На въпросът към дъщеря ми кой ви каза да стоите с наведени глави, тя казва с гордост ”Никоя госпожа, аз си го знам!”
Напразно е изгубено времето, в което обяснявам, а понякога в изблик на родителска ярост заповядвам „Никога не стой с наведена глава! Дори да си виновна, понеси наказанието с достойнство. ”
Искам да знам кой ни научи да изразяваме уважението си с наведени глави? Кой ни внуши , кога и защо, че имаме вина за смъртта на Ботев и загиналите за свободата ни, че стоим с наведени глави? Защо никой не научи децата ни, когато засвирят сирените да се изправят, да вдигнат с гордост главите си и да сложат ръка на сърцето си в знак на почит и гордост, че са наследници на велик народ? Защо аз не бях нито веднъж на 2 юни в 12 до детето си, за да и покажа как трябва?
...никога нямаше да се ядосам толкова, ако американските филми не ни облъчваха ежедневно с поведението и вярата на един народ без история и без герои. .. никога нямаше да се ядосам на себе си, на госпожите в училище и в детските градини, на дедите си, ако не бях била там и не бях чувала онова високомерие, с което дребните дебели хлапета казват „I’m an American boy!”
...ядосвам се, размишлявам, разговарям с децата и си представям как можеше да бъде... всичко това е от яд и срам, че и тази година на самата мен не ми достигна смелост . Исках, а не посмях да включа аварийните, както си бях първа кола на кръстовището, да сляза и да покажа почитта си за тези 3 минути. Трябваше пак противно на воля ти си да се движа, да се изтегля от кръстовището и едва тогава да спра. Защото знаех, че тези зад мен не искат да покажат нито гордост, нито вина. Защото знаех, че те просто ще продължат. А ако бях само малко по-смела, щях да ги принудя, те щяха да слязат, да усетят духа на „сирените” и догодина да поискат да спрат. А след няколко години щяха да научат децата си да стоят с висока изправени глави и с ръка на сърцето.
...има двама виновни за това, че децата ни стоят с наведени глави: 1. АЗ, защото ми липсва смелост и 2. Фактът, че сме народ от предатели и сигурно е редно да чувстваме вина за смъртта на героите си
02.06.2008 18:36
Според мен дори трябва да коленичим с наведена глава и ръка на сърцето в знак на почит към големите Българи.
Защо трябва да американизираме всичко.
Нация без история и без герои не трябва да ни бъде за пример.
важно е действието.
кураж!
Това не е от значение - с наведена глава или не - жестът е важен и тези няколко минути, в които поне аз за себе си опитвам да си представя, какво ли е било тогава, как ли са се чувствали тези момчета по това време... едва ли ще си отговоря на въпроса.
По-абсурдна от позицията на главата е ситуацията с хората, които в този миг излизат по тераси и прозорци да гледат сеир - кой не е спрял, кой е спрял и какво прави и прекарват това малко време в забавление, оставайки доволни, колко чудесно е минал обедът на 2-ри юни с надеждата, че и догодина - пак ще е така, даже още "по-яко".
08.06.2008 00:21
Когато завият сирените очите ми се насълзяват. Така е всяка година, от както съм дете! Мисля за това, какво е било тогава, какви са били хората, които са давали живота си за една кауза...сега такива хора няма! Ими става тъжно, срамно, че съм част от народ, който е без душа!
Но знам, че има и отделни човеци със живи души...знам, че има! Аз имам душа и очи и сетива да оценя, да спра за две минути и да помисля, да почувствам...Душа имаш и ти - значи, нищо все още не е изгубено!