Аз и Мусала вече си имаме любовна история.
Тя започна в един слънчев софийски следобед и завърши някъде там в подножието.
Подходих към тази история с мускулна треска и ужасни болки в левия глезен. Но любовта няма граници и не се спира от някакви болежки, родени от годините безлюбовие. Тръгнах с вярата, че мога да обичам достатъчно, за да не се откажа преди да съм свършила.
Но Мусала се оказа моята недостижима любов.
Да изкачиш връх не е толкова просто, колкото да флиртуваш, да лежиш в сауната или да се правиш на интересна. За да изкачиш връх трябва малко повече от желание. Трябва хубав слънцезащитен крем, добри обувки, карта на пътеките или някой, който знае къде отива, и разум, за да не завлачиш нагоре осемгодишното си дете.
Иначе оставаш в подножието на върха с изгорял врат като селскостопански работник, ужасни болки в глезена, катериш се по камънаците, вместо по пътеката, и често чуваш „ако можеше да спрем да си починем и да не ходим повече нагоре”.
И когато се откажеш, там в подножието изпитваш онова подтискащо разочарование на несподелената любов. Аз те искам, но ти си прекалено високо за мен. И тръгваш надолу с убеждението, че няма как да не се върнеш. Там, в подножието си като на крачка от това да целунеш някого, в когото си влюбен, но да не ти стига смелост. Тук не ти стигат сили.
Било тъжно да имаш несподелени любови. Обсебват мислите ти и не ти дават мира, докато не се върнеш и не го целунеш.
Аз и Мусала вече си имаме история. Историята на едно от първите ми поражения.
Равно е като поле и има 3 сгради.
:-) Вихрен е по-интересен.
А подножието... заслон Еверест ли е? (Бившият Ледено езеро?)
